Няма HAPPY FAMILY

Всеки има индивидуален праг на щастие и нещастие.Щастието обаче е емоция ,която е доста идентична при повечето хора.Да вземем за пример едно средностатистическо българско семейство.Двама родители,две деца.Добри приходи,като цяло една добра перспектива за развитие.Щастието и удовлетворението са налице.Да налице са също и дребните,ежедневни битови перипетии,както се изразяват хората”белите кахъри”.Но целостта на това семейство е съхранена.Топлотата и нежността между неговите членове е съзидателна,съзидава  щастие и любов.

Вървейки по тази улица,по улицата на щастливото семейство,по улицата където се помещава топлото огнище ,ще стигнем до един мост.Това е моста на така наречената от определен социум  деградация.Дали в действителност е деградация или обстоятелство неподвластно на човек,вие читателите ще прецените това индивидуално.Всеки ще парафразира нещата по своят уникален  и миродавен за него самият начин.Минавайки от другата страна там ще сезираме различни негативни чувства и твърде много емоционална отрова.Едно семейство.Уж като всички останали.Уви вглеждайки се по детайлно и обстойно ще видим  например един родител със разрушително поведение.Размяна на остри реплики.Дегенерати даващи „перфектния”пример на своите деца.Ето тук е момента да направим паралелът между щастието и нещастието.Щастливите семейства са еднакви ,те са като къщите в един добър квартал .Подредени  с двор отпред и с градина.Идентични и красиви…..А от другата страна…В онзи бедния квартал с  разрушените къщи всяка носеща различни белези.Всяка със своята различна съдба.Щастието е щастие винаги едно и също.Нещастието е различно и се изстрадва по различен начин.Когато биваш съборен на земята ,

болката те провокира винаги по различен начин.

Един се озлобява,друг се изправя бързо,бързо зареден със сила.Трети остават да лежат примирени ,може би завинаги...Нещастието  строи различни улици и мостове в нас.По някой от тях преминаваме ,колкото да изпушиш една цигара,а по други ,колкото трае един живот.

За и против чалгата- Чалгата като национална характеристика

Чалгата, наричана още поп фолк или етно поп, е музикален стил, придобил популярност в България в началото на 90-те години на 20 век и съчетаващ български, арабски, турски, гръцки и ромски мелодии, както и мотиви от фламенко. Думата чалга произлиза от турската дума çalgı- свирня, музика. Етимологическото значение на думата „чалга“ отправя към популярната развлекателна музика от времето на Османската империя и Българското Възраждане, изпълнявана от етнически или смесени инструментални състави, наричани „чалгии“. Този процес е резултат на градския начин на живот- смяна на патриархалния обществен модел с новата градска култура. Тези малки градски оркестри добиват широка популярност с участията си в разнородни тържества -от сватби до събори. Репертоарът им е подчертано еклектичен -балканска фолклорна музика, градски песни, популярни европейски миниатюри (мазурки,полки, валсове и др.). Основният момент в тези изпълнения е импровизацията.
Този стил музика със специфично звучене и още по-специфични текстове става част от модерното ни общество, и още по-жалко е, че става двигател на ценностната система на поне едно поколение. Във времена на икономическа и ценностна криза, както и липса на политическа стабилност, нуждата на българите от национална идентичност е по-силна от всякога. Вместо обаче да бъде формиран върху основите на изконни духовни ценности  и толерантност, фокусът на тази идентичност продължава да бъде изместван върху псевдо ценностни, създавани и налагани от псевдо творци. Липсата на реално работеща българска интелигенция се компенсира от “творчеството” на чалга изпълнители и гологлави шоумени, а нуждата от национални герои бива замествана от политици със съмнителен интелект и още по-съмнителен морал. Колкото и парадоксално да звучи, попфолк музиката действително е музиката, която се доближава максимално до бита на съвременният българин. Днешното повърхностно отношение на българите към битието сякаш е излязло от попфолк песен. Мизерията, несигурността в утрешния ден и спадналото самочувствие на българина като потребител  карат голяма част от сънародниците ни да търсят утеха в чалга музиката. Слушането на чалга е един от най-елементарните начини за намиране на отдушник от натрупаният емоционален заряд на феновете, които – също като идолите си - мечтаят не за книги и образование, например, а за лъскави коли, силиконови жени и лесни пари. 
За мен чалгата е перверзия за окото, перверзия за слуха, перверзия за ума, перверзия за сърцето и перверзия за духа. Чалгата е едно комплексно явление, простиращо се през сечението на остатъчното общество, кулминиращо в прояви свързани с престъпност, феодализъм, музикален, езиков, нравствен, чувствен и дори психологически атавизъм, регресия на социокултурната проява, въплъщаваща пълно обръщане на ценности - какво е добро, какво е зло, кои са моделите на успех в едно общество. Чалгата като морал, чалгата като език, чалгата като мода, чалгата като музика, чалгата като култура, чалгата като светоглед, чалгата като етика, чалгата като психология, чалгата като философия, чалгата като символика е един комплексен феномен с множество метастази из разядената тъкан на една проекто-нация в едно застинало в покой общество.
Нейната форма на държавно управление е феодализмът. Нейният морал е моралът на търговеца на души. Нейният език е грубият език, неформалният, неучтивият, невъзпитаният. Нейната мода е нахалната, плътската, натрапващата се, нехармоничната, кичозната. Нейната музика е неестетичната, принизената, неориентирана към ума, а към половите органи. Нейната култура е културата на плътта и размяната на плът. Нейният светоглед е материлистично – анималистичен, на две нива преди еволюцията на разума – секс, насилие и липса на хигиена. Чалгата като етика е отрицание на грижата за слабия, отрицание на смисъла от кооперацията и отрицание от доброволните действия. Тя е непризнаване на несексуалната част от отношенията между хората, свеждаща се до възпроизводството.
Философията на чалгата е минимализмът. На това са подчинени моралът и езикът и, светогледът, етиката, психологията, културата. Чалгата е първична, проста, редуцирана, нейният език е сведен до крайно беден речник, нейната етика е „бий или спи, продавай или купувай“, Нейната мода е минималистична, така както е и нейната хигиена. 
Чалгата е онова, малкото, но не онова, което не достига, а онова, което е твърде малко. Достъпа до пошлостта на чалгата е практически неограничен. Българина се сблъсква ежедневно с нея по претъпканите автобуси и таксита. Фолк “дивите” са неизменна част от страниците както на  жълтите, така и на сериозните медии. Техните лица надничат от билбордове и екрани, приканвайки народа да опита поредната алкохолна напитка или продукт за отслабване. По някаква необяснима причина, те се изявяват и като капацитети в най-различни области на битието, давайки мнения и съвети по въпроси от най-разнороден характер. Най-страшното в тази ситуация обаче е достъпа на децата до кича на чалгата. Вместо с ликове на народни будители и исторически личности, тетрадките на учениците са украсени с оскъдно облечени фолк изпълнителки. В момент, когато българското образование е обхванато от тотална криза, възпитателните функции на училището са заменени от уроците на улицата. Ученическите купони минават рядко без чалга музика, а тийнейджърите са  най-честите посетели на попфолк концертите. Голяма част от учениците мечтаят да се превърнат в поредната звезда на Пайнер, а абитуриентските балове са не само визуален, но и музикален празник на чалгата. Ролевите модели на подрастващото поколение са все по-рядко учени и общественици; вместо това, децата намират модел за подражание в лесната слава на чалга певците. 
През последните години, чалга явлението успя да излезе от  тесните музикални рамки и да се наложи като субкултура в съвременното общество. Понятия като “чалга визия”, “чалга поведение” и “чалга език” се превръщат в често срещани термини при обяснения на чалга явлението.

What make me proud with my society today?

What does it really mean? If you check the dictionary you will find that to be proud means to feel satisfied over something you or someone in your family did. Should we be proud with the society we live in? Should we be proud that we are Bulgarians?

This is a very common question, which rarely receives an answer. I am not proud, I am not proud that we live in a society filled with corruption and absent justice system. I am not proud that we live in such a world overcrowded with villains untouched by the low just because they have friends in the right places, or just because they have a fortune, which gets them immunity.

I am not proud that Bulgaria can not be integrated in Europe and that there are always different lows for Bulgaria. We have a lot to show and to give to the world, we have the right for the world to know something about us and we have the right to be equal with other countries. We have earned the right to be an independent country by many wars and rebellions. We have had a lot of downfalls; however we have also had a lot of hegemonies. But isn’t this life: a never-ending fight.

I am proud of the Bulgarians that have pruned themselves to the world. The people that have shown that can do things even better. Jordan Jovtchev is the most famous Bulgarian gymnast. In his career he has won four Olympic medals: one-silver and three-bronze. Twice is a double World Champion for rings of land and the World Championships in Ghent and Anaheim in 2001 and 2003, and double World champion in Debrecen in 2002. Ekaterina Dafovska is the greatest Bulgarian biathlonist. She has a gold medal from the Olympic Games in Nagano, Japan a gold medal from the European championship, and two Bronze medals from the World Championship.

 I am proud that I am a human and with my humanity, I am proud that I know what I want for my life and that I am fighting for it. However can every person be proud of themselves? Some people are proud of their external beauty like long legs or big muscles. Others are proud with their intellect and there is a third group of people which are proud of their origin. When I think about what I should be proud of, I remember all the people that have made me who I am and that have made me proud of the things I do!

Какво ще правя ако имам още един ден живот?

Какво ще правя, ако имам още един ден живот? Отговорра на този въпрос е много прост и елементарен - Ще живея! Един живот не е достатъчен! Света в който живеем в който сме създадени, ни предоставя толкова много възможност, толкова много пътища по които можем да поемем. Някой ще си каже "За какво съм създаден, за какво живея?!" Всеки един от нас носи своето послание, по един или друг начин ще остави своя отпечатък в/у света. Вместо да си кажем, не искам да живея, живота ми е безмислен ние трябва "На инат!", да се вземем в ръце, да се изправим колкото и потъпкани и смечкани да се чувстваме и да продължим.

Дори една секунда е достатъчно време, за да направим някого щастлив, дори и с една усмивка... А какво да кажем за цял ден? Но ако знаем, че е последен?

„Живей като за последно!"; „Взимай от живота с пълни шепи!"; „Живей днес, защото утре може да няма!" и т.н. Има толкова много съвети за важността на сегашния момент. Но ние си живеем... както обикновено. Днес е почти като вчера... И като онзи ден... Отлагаме толкова неща, едва ли не с надеждата, че те ще се случат сами и не предприемаме нищо, мислейки си, че пред нас имаме безкрайно много време. Пропускаме възможности за нещо ново - било то работа или забавление; оставяме любовта да си отиде или да отмине, просто ей така... Бъдещето е пред нас!

   И се замислих: Какво ще направя, ако зная, че ми остава един ден живот? Спомних си, преди време, с приятели сме се питали такива неща. А отговорите бяха или поне ни се струваха невероятни. През този, оставащ ден, искахме да: скачаме с бънджи (повечето имахме страх от високо); да караме сърф на австралийския бряг; или, в краен случай, водни ски някъде по Черноморието; да се качим на самолет - по възможност изтребител; да се запознаем с някоя холивудска звезда; ако може, в този един ден, да ни дойде прозрение и да направим някое велико откритие...

Живота е постоянна борба, изпълнена с възход и падения и да, понякога паденията са повече от възходите но именно това ни прави по-силни. Всеки има за какво да живее, всеки има за какво да се бори. Ако все пак някой от вас не е на моето мнение - огледаите се. Света е необятен, ако не обичаш да пътуваш, намери си хоби, рисувай, пей, танцувай, възможностите ни не са ограничени.

Живей, не потъвай, не се отдавай на отчаянието, да криза е нещата са малко по-трудни, но все пак трябва да дерзаем. Направи си списък с нещата които искаш да постигнеш, местата които искаш да посетиш и се бори за тях. Един живот не е достатъчен за да усетим  да докоснем и да грабнем от всичките красоти на света. Аз избрах да живея - а ти?

Chamber of secrets

Моето убежище…моите покои….това е мястото където водя важни и не толкова важни разговори и размисли сама със себе си. В нея аз съм в свои води, там аз диктувам правилата, в нея са се случили много важни и значими за мен моменти.

Моята идентичност се забелязва още от мига в който прекрачиш прага на стаята ми.

Тя е средно голяма, светла и приветлива. Има южно изложение. Стените и са бели, избрала съм този цвят защото той ме успокоява, бялото е символ на чистотата на мъдростта, на откровението. Ако стените ми можеха да говорят….колко неща биха казали. Те са свидетели на много сълзи и усмивки. Леглото ми е просторно, може би защото обичам свободата. Завивките ми винаги са винаги шарени и  в светли тонове (жълто, зелено)  защото обичам тези цветове.

Любимият ми предмет в стаята е огромната ми възглавница която ми е подарък от баща ми. Лягайки си на нея се чувствам като на облак, всяка вечер тя ми помага да се пренеса в света на сънищата, тя ми е утеха в трудните моменти.

Мебелите ми са в бледо зелен цвят, а дръжките на шкафчетата ми са във формата на различни морски обитатели (рибки, мидички, рачета, морски звезди, водна костенурка и др.)

Обичам морските животни, може това да се дължи на зодията ми. Харесвам морето и колко необятно е то. Обичам да рисувам и из стаята ми съм залепила различни плакати и мои рисунки. Рисувам предимно вечер, затова си имам специален кът където мога да се наслаждавам на хобито си. Книгите са другата ми слабост и на тях имам отделени няколко рафта. Обичам да чета, когато го правя чувствам, че принадлежа не на този свят, а се пренасям в света на моите герои и ставам едно с тях.

На бюрото ми кротко лежи компютъра ми, до него имам поредица от снимки на мен и моето семейство. На снимките всички сме усмихнати и лъчезарни, искам винаги да ни помня такива.

Плюшените ми играчки са другото нещо което ще забележите в стаята ми, те са страшно много, различни по големина и цветове, но и сред тях си имам любимец- моята костенурка Франклин. Гушкайки го се чувствам като малко дете.

Пердетата в стаята ми се бели и на тях са кацнали няколко декоративни пеперуди, символ на свободата на щастие и благополучие.

Обичам да стоя в моята стая. Вярвам, че ще се хареса и на Вас.

Това е моята стая, моето убежище, моите покои.

"He was standing at the end of a long, dimly lit chamber. Towering stone pillars entwined with more serpents, rose to a ceiling lost in darkness, casting long, black shadows through the odd, greenish gloom that filled the place"

—Description of the chamber

Светът на текста от гледна точка на читателя

Когато попитали един немски литературовед какъв е смисълът на текста като литературна категория, той недвусмислено заявил: “Ами няма смисъл ! Текстът е просто една самозадоволяваща се игра на въображението и творческите способности на автора и читателя“ .

Тази концепция за същността на текста, намерила своите привърженици и опоненти в цялостния развой на литературната традиция, би могла да полсужи като подходяща изходна позиция за анализиране на паралела текст - читател и кой всъщност моделира света на самия текст - авторът или читателят... Кой достига до по-дълбоки истини за света на другия... Дали тези два свята са две паралелно съществуващи категории или просто и светът на текста, и този на читателя поемат в себе си толкова един от друг, колкото им е нужно, за да утвърдят собствената си идентичност спрямо историческия контекст, в които са поставени...
Връзката между текста и читателя е обект на анализите на различни направления в развитието на литературата. Всички те се опитват да изведат универсалните истини за характера на тези взаимоотношения, позовавайки се, разбира се, на социалния, политически и духовен дискурс на своето време. Само че такава универсална истина просто не съществува, защото субективният свят на текста е неразривно свързан с обективния, в който той възниква.
Всяка епоха сама задава текста. Сама чертае границите на този свят, вплита в него адекватните емоции, езикови фундаменти и препратки към определена ситуация, конкретно събитие или просто задава смисловия ориентир на произведението. Устоите, на които този свят на текста се гради, е посланието от минали текстове, предишен литературен или просто комуникативен опит. Той, от своя страна, се сближава с опита на настоящето, застъпено в читателя и по този начин самия текст поглъща в себе си самия реципиент на текста. Да, читателя присъства в света на текста, но текстът продължава да съществува и да се развива като автономна структура. За мнозина, линиите, маркиращи света на текстовото произведение, независимо устно или писмено е то, не преминават отвъд тази затворена статична езикова система. Т.е., според някои теоретици, текстът се гради единствено на езика - език, който не те отвежда към идеи или предмети, а просто към други думи.
Всичко това илюстира първия аспект, от който разглеждаме връзката текст - читател, а именно - насочеността на текста към читателя. Т.е., когато самият текст моделира читателя.
В този случай, текстът се нуждае от реципиента, но само дотолкова, че да се разгърне в пълнота и продължи своето развитие като езикова структура. Според тази гледна точка обаче читателят си остава “пасивен“ свидетел на едно завършено текстово явление. Той не може да го променя, няма право да размества фабула, персонажна система или да задава нова цел. Макар и да го възприема в различна епоха, чисто формално, като езиков продукт, трудно може да го изкара от собствения му контекст. Подобно твърдение обаче, че текстът е само една знакова система, не може да бъде разглеждана така едностранно. Защото светът на текста е възникнал, тъй като е имало такава потребност. Тази потребност, независимо дали е просто самоцелно занимание или социално и духовно мотивирана, е възникнала, провокирана от нещо. А това, което я е продуцирало, т.е. развитието на самия език, е следствие на потребността на самия човек. Именно поради това, не можем да подминем и другия аспект на взаимоотношенията между текста и самия му носител, а именно как светът на читателя определя света на текста.
Всеки един човек, при общуването си с даден текст, без значение дали комуникира с него устно или писмено, изхожда за него спрямо собствената си индивидуалност. Всеки навлиза през различна врата в света на текста, собствните му емоционални и психически нагласи го карат да съпреживява този текст по различен начин, а изходът, през който излиза никога не е един и същ. Собствените ти сетива оформят чуждия свят на текста в съзнанието ти, и дистанцирайки се от самия себе си, едва ли би успял да възприемеш езиковия продукт. Просто не можеш да диалогизираш с едно произведение, абстрахирайки се от всичко, което твоето време, задават като ситуации, емоции, норми.
Върху всеки един текст, независимо дали говорим зе ежедневно общуване или контакт с вид текст, човек проектира собствените си страхове, желания, психически състояния. Именно индивидуалното възприятие е това, което довършва текста и вплита необходимите емоционални нюанси за доизграждане на неговия свят. Реципиента става съавтор, пренасяйки една обективна за него емоция върху личния си свят. Именно така двата свята успяват да докоснат смисъла извън тях, защото текстът, подобно на самия човек, не може никога да стигне до същността си сам, а комуникацията се явявя една от основните необходимости. Комуникация, както между самите хора, така и между самите текстове, и не на последно място, комуникацията, която анализирахме – текст - реципиент.
Потапяики се в атмосферата на един текст, било то читател или като участник, улавящ или не духа на неговия свят, изхождайки от самия себе си, ти определяш как ще се отрази едно външно явление в погледа ти и как ще го трансформираш. Да се мисли дали ще има допирни точки с нечие друго възприятие на същия текст и дали това обединява или разделя, е безмислено.
Има толкова различни светове на текстове, колкото различни хора и подходи съществуват. Всеки текст може да има безброй тълкувания, всеки един текстови свят може да се съгражда и разрушава от най-различни социални, лични, исторически и въобще всякави фактори.
В заключение, анализирайки и двете позиции спрямо текста, лесно бихме констатирали, че просто не можеш да обходиш света на текста от начало до край никога, защото тези граници за него не съществуват. Това би означавало да изчерпим смислите на един текст, а това е неввъзможно. Читателят никога не може да застане извън текста, а напротив, той просто е една от частичките на пъзела, наречен текст, без които той никога не и би могъл да бъде завършен нито мисловно, нито емоционално.

Значима случка от моят живот!

Всичко започна преди 5 години. Още помня съдбоносният ден 23.09.2006г. Тогава се запознах с най-добрият ми приятел. Точно на 14-тият му рожден ден. Стоях си в къщи през компютъра и изведнъж някои ми позвъня по скайп. Вдигнах и от другата страна се чу мъжки глас. „Чуваш ли ме?” – бяха първите му думи. Беше някъде около 8:00 вечерта. Говорихме си някъде до около 3:00 през нощна.

Да говориш с него беше лесно, харесваше ми. Всяка вечер стоях с часове пред компютъра и говорех с него. Той се казва Владислав, тогава беше на 14 години, от град Каварна. Макар и по скайп поддържахме връзка всяка вечер, чувахме се редовно по телефона. Така продължихме около 4-5 месеца. С всеки изминал ден ставахме все по-близки. След нова година 2007г. вече той замина на гости в Шумен при свои роднини. Какво съвпадение родният град на майка ми е именно Шумен. Понеже не бяхме ходили от много време, се възползвах и убедих родителите ми да заминем. Бях решила, че е време да се срещнем с В. (Нека не цитираме имена )

И така се озовах в Шумен. Бяхме се разбрали да се видим на центъра на града пред кино Херсон.

Татко ме закара до там и ме остави. Пред киното стоеше едно нисичко, слабо момче. Личеше му, че се притеснява много, но въпреки всичко той беше моя В. Не можахме да прекараме много време заедно. Имахме около 30 минути. В началото и двамата се притеснявахме но ни беше приятно въпреки всичко.

Когато се прибрахме по родните си градове, продължихме да се чуваме. Поддържахме си връзка. За него беше някак лесно да се разкрие напълно пред мен, може би защото бях страничен човек. Споделяше ми всичко, аз на него също. Така изкарахме година две. Пишехме си почти всеки ден, да не говорим за безкрайните ни телефонни разговори. 

Един ден обаче, не знам дали си бяхме до скучали или по друга причина, спряхме да си звъним, спряхме да се търсим. Липсвахме си взаимно, но нито един от двамата не предприемаше инициативата да се обади или да пише на другия. В това положение измина още една година.

Една вечер той не издържа и ми написа SMS. Този SMS сякаш отприщи забравените и притъпени чувства на приятелство между нас.

Най-големият и не забравим жест който някога – някой е правил за мен, е когато Владислав дойде специално заради мен за рожденият ми ден тази година.

Сега той е на 19г. , студент  в София. Бях му подхвърлила да дойде някой ден до Бургас. Това щеше да е втората ни среща на живо. Той реши да ме изненада и дойде. Бяхме заедно 3 дни, 3 дни през които опознавах този човек наново. Едно е да го гледаш на камерата в скайп, да разглеждаш снимките му във Фейсбук, но съвсем друго е  да го видиш пред себе си от плът и кръв. Чувството което изпитах тогава е неописуемо.

Качвайки се на автобуса, когато трябваше да си тръгва, все едно частичка от мен си замина. „ Не искам да чакаме още 3-4 години да се видим пак” бяха последните ми думи които му казах преди да замине.

Той само ме погледна и се усмихна. Понеже го познавам до болка, знам че зад тази усмивка се крие следното „Ще се видим по-скоро от колкото предполагаш!”.

Да моя най-добър приятел е странен, даже бих казала много странен, но аз си го приемам и обичам такъв какъвто е. Знам, че дори да му се обадя по сред нощ и го попитам или го помоля за съвет или нещо друго той ще е насреща. Знам, че винаги ще ми помогне.

Виждам, че двамата с него сме съвсем различни, той се стреми към едно – аз към друго. Но също така виждам, колко сме еднакви, как и двамата не можем един без друг.

Това все пак доказва максимата, че „противоположностите се привличат”. Ние се сблъскваме като 2 свободни електрона, караме се редовно и то по няколко пъти на ден, но въпреки всичко това пак си оставаме най-добрите приятели.

Някой ще каже: - “ Какво е това приятелство, та Вие сте се виждали два пъти?!”. Да така е но за едно истинско приятелство няма пречки. Именно едно такова приятелство ще остане завинаги.

И аз никога няма да забравя съдбоносната дата 23.09.2006г.. Запознанството ми с най-добрият ми приятел.

Описание на любим човеk

Един от моите любими хора е най-добрата ми приятелка. Казва се Петя Дешкова и е на 20 години. Приятелите и казват на галено Пе.

 Тя е слаба и средна на ръст, с тъмна кестенява коса, много бледа кожа, изпъкнали скули, малки устни и много много големи мигли подчертаващи пъстрите и очи. Очите и променят цвета си в зависимост от настроението и облеклото и. Облича се спортно елегантно. Зодия везни е и характера и напълно съвпада със зодията и. Винаги е раздвоена и не може да вземе лесно решение. Вземе ли лесно решение, точно след 10 минути съжалява, че го е направила. Понякога се чудя на себе си как я понасям такава раздвоена. Но въпреки всичко, тя е най-добрата ми приятелка и си я възприемам такава каквато е със всичките и странности.

Петя е много добросърдечен човек, много хармонична и сдържана. Общува лесно с хората, умее да ги изслушва и да им дава съвети. Никога не критикува хората, уважава тяхното мнение и се съобразява с него. Другото нещо което не харесвам в нея е, че се опитва да се налага понякога. Прави го несъзнателно но понякога просто не се усеща. Хареса ли и нещо и на другите трябва да им харесва.

Друг неин недостатък е, че не е достатъчно упорита, много лесно се предава и то без никаква борба, а все пак живота е борба за оцеляване. Много бързо и лесно се влюбва още едно от слабите и качества и винаги остава разочарована. Много емоционална. Страхува се от всякакви животни и конкретно ненавижда кучетата.

Харесва ми в нея, че е трезвомислеща. Умна е и изключително забавна. Когато си с нея не може да ти е скучно. Държи много на външният си вид.

Както външно така и по характер тя прилича и на двамата си родители. Уравновесена е за което и завиждам. Държи много на близките и на приятелите си. Готова е да им помогне винаги, може би и това, че е една от причините да сме толкова близки. В Приморско живеем една над друга, в Бургас живеем заедно.

Не мисля, че бих могла да живея без нея.

Това е моята Пе , моята най-добра приятелка.

Виждам те - See you

Когато затворя очи,

аз виждам, че до мен си ти.

Когато протегна ръце,

аз сякаш галя твойто лице.

Когато вятъра гали косата ми

все едно ти си до мен и ме докосваш,

галиш ме и заспивам,

заспивам в твойте прегръдки,

спокойно склонила глава на твоето рамо.

Да знаеш само колко ми липсваш,

как копнея до мен да си ти.

Не ме карай заради теб да полудявам,

ела и ме целуни,

накарай ме да забравя

всяка лоша дума която изрекъл си.

Говори каквото искаш, аз ще те обичам.

Не се крии и не се преструвай – ела.

Ти си частица от мен,

 както аз от теб,

заедно сме по-силни

и по-добри.

Остани до мен и ми позволи...

.... да те обичам.

Когато затворя очи,

аз виждам, че до мен си ТИ.

Изкуството...

Всеки век носи своето послание. Всяко поколение има своите проблеми за решаване и своите уроци за научаване.  Театърът е интелигентно пътуване през годините, в което можеш да почерпиш от мъдростта на вековете, да научиш пропуснатите уроци. Театралното ателие е и за онези, които искат да се научат да се изразяват по-добре чрез художественото слово или да се отърсят от стеснителността си пред аудитория.

 Изкуството в България не е добре развито, но пък предоставя възможност на младото поколение да се обогатява и да се развива, да покажат своята индивидуалност. Да изразят себе си. Театралното ателие пресъздава отдавна забравени пиеси. Хората от това ателие са млади, амбициозни, готови да се изявяват. Изкуството в най-общ смисъл представлява ползване на впечатления, знания и умения за творческа изява, да представи на света себе си, видян и дори изкривен от своя собствен ъгъл. Всеки творец може да се представи като калейдоскоп. Колкото повече се върти калейдоскопа, толкова по-разноцветен става. Така е и при хората на изкуството. Колкото по-надълбоко навлизат в изкуството, толкова по-разноцветни стават, шлифоват се като диамант, а колкото по-добре е шлифован диамантът, толкова по-ценен става той. Именно това се опитваме да постигнем с театралното ателие. Искаме да създаваме  нови и ценни за света личности, йодирани с времето и опита, който са натрупали.

Изкуството е магия! Чрез него откриваш в себе си талант, за който не си и подозирал. Да правиш изкуство означава да твориш, да създаваш... Изкуството се крие дълбоко у всеки един от нас. Просто е необходимо да му проправиш път към своите ръце и да го превърнеш в нещо прекрасно, нещо идеално, да му вдъхнеш живот и да се почувстваш удовлетворен от него.

Магията е сила. Изкуството е магия. Силата е магия. Всеки един от нас я притежава, просто трябва да достигне до нея. Дълбоко скрита в нас, тя чака да я използваме. Овладеем ли я и ще усетим магията. Тя представлява един лъч светлина. Премахвайки сянката от себе си, той ни озарява!

Навлезем ли в изкуството, ние откриваме толкова много от чудесата му, невиждани и нечувани.

В търсене на щастието

Какво е щастието? То е нещо индивидуално, търсено от всеки, но не всеки го намира. Търсим го по свой си начин, различен за хората, щастието се появява под различна форма. Въпреки това ние го търсим до края на дните си, без в крайна сметка да разберем дали сме го намерили или не.

Хората в XXI в. се стремят да са най-добри във всичко, усъвършенстват се всеки ден.

Предлагам Ви няколко съвета, които помагат да се почувстваме HAPPY и удовлетворени от себе си. Придържахки се към тях живота ни ще е в пъти по-лесен, ще сме по-усмихнати и позитивни.

• Не мислете за това което е вече минало. Не си губете времето в излишни съжаления .
• Създавайте си повече контакти, повече приятели и познати на които да разчитате. Самотата се понася по-лесно с хора, които Ви разбират.
• Търсете красотата в малките неща.
• Подайте ръка на старица опитваща се да премине на улицата. Помнете, че някой ден и Вие ще сте на найното място.
• Приемете неизбежните неща. Съсредоточете се над неща, които можете да промените - в себе си или в околните.
• Не се страхувайте от промените и новостите.
• Гледайте на неуспехите като на нещо временно, приемайте го като крачка напред към усъвършенстването.
• Каквото и да работите, бъдете доволни от това което вършите, старайте се и все някой ще Ви забележи и оцени.
• Усмихвайте се по-често. Усмивката отваря много врати, пък и някой може да се влюби в нея.
• Радвайте се на всеки ден, защото всеки ден е различен и уникален сам по себе си.
• Грижете се за себе си и за здравето си. Едва ли можем да сме щастливи ако сме болни.
• Отнасяйте се към трудностите и проблемите с чувство за хумор. Не се взимайте прекалено на сериозно. Така ще вървите напред без страх, че можете да се провалите.
• Мечтите могат да се осъществят, независимо на каква възраст сте. Реализирането им зависи изцяло от Вас.
• Поставяйте си цели, които Ви вдъхновяват да действате.
• Никога не се предавайте. Знайте, че в живота успяват смелите и решителните.

 Аз Ви дадох една лъжичка щастие, вземете я!!!!

Най-хубавият ден

Всеки е изпадал в безисходица, всеки е имал "кофти" ден, всеки е бил на ръба на отчаянието.

Посвещавам това именно на тези хора. Четете си думите на Майка Тераза всяка сутрин преди да излезете от дома си. Те подвигат духа, помагат ни да повярваме в себе си. Помогнаха на мен, оставете тези няколко реда да помогнат и на ВАС!!!!

Най-хубавият ден - днешният.
Най-голямата спънка - страхът.
Най-лесното нещо - да се заблудиш.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-големият ти враг - ти самият.
Най-опасният човек - лицемерът.
Най-лошият съветник - гневът.
Най-коварните чувства - омразата и завистта.
Най-добрият учител - децата.
Най-голямото щастие - да си полезен на другите.
Най-неприятният недостатък - лошото настроение.
Най-красивият подарък - прошката.
Най-добрата защита - усмивката.
Най-доброто лекарство - оптимизмът.
Най-мощната сила на света - вярата.
Най-стимулиращият дар - надеждата.
Единствената реалност - любовта.
                                                                                                               Майка Тераза

Приятели или просто познати?!

В живота на всеки идва момент в който си задаваме въпроса - "Аз имам ли приятели или всички са просто познати"?
Казваш си " Да аз имам приятели" те ме подкрепят в трудни моменти , колкото и клиширано да звучи, с мен са в добро и зло. Но така ли е наистина или всичко това е параван зад който застават всички. Най-глупавото е, че ти разчиташ на "приятелите", а те в даден момент забравят, че те има. Забравят, че някой има нужда от тях. Започват да ти званят веднъж седмично с някакъв глупав въпрос от рода "Какво да облека, тази вечер ще излизам?", но няма да се сетят да кажат "Искаш ли да дойдеш с нас?" Дори не осъзнават как влияе това на другия.
Опиташ ли се да говориш за това с чеовека с "приятеля" той просто ти казва "Не че не се сещам за теб просто......".  Просто какво дойде лятото и айде забравяме, че зимата е по-дълга от слънчевите месеци. Когато дойде зимата и всички заминат нанякъде, тогава се сещат за теб, започват да званят, да те тарсят.
Едва ли не омръзна ми с теб, скучно ми е имам нужда от разнообразие. Но ние не конкретизирам някого затова ще използвам думата "потърпевшите". стоим и чакаме да им дойде кефа, някой да ти се обади, да се сети, че преди време сте били заедно по цял ден, смели сте се заедно, дори това че стоите и гледате някой глупав филм заедно ви е радвало.
За мен това не е редно, но още по-гадното е, че го допускаме.
Странното е че, винаги можеш да званнеш по телефона да питаш другия как е, какво прави и много други глупави неща но.... нали и малките жестове са важни.
Хубавото в случая е, че разбираш кой държи на теб, на кой можеш да се опреш, на чие рамо можеш да поплачеш когато имаш нужда.
И пак стигам до извода, че "Приятел не е този който ти бърше сълзите, а този който не те кара да плачеш!".
Едва когато загубиш някой причтел, тогава осъзнаваш какво си имал до себе си. Трябва ли да се стигне до там, че да загубиш този човек...... не не е нужно. Хора осъзнайте се ...... !
Приятелите са ценни и не бива да ги губим, от нехайство или още по-глупави причини.

Евала на тези който се сещат, че имат приятели, че макар и в други градове, държави се сещат за тях и поддържат връзка с тях.... визирам двама, трима човека те си знаят кои са. Обичам Ви!!!! Останалите помислете добре, след като прочетете тези редове!

ПламенНа

Не скромна и добричка

бе нашата сестричка,

мила и красива като самодива.

Изпълнена с мечти,

с копнеж, тръгнала на път

към родният си кът,

но зла сила ни я взе 

и към гибел я поведе.

Отнеха ни я нелепо, нереално.

Сълзи безчет се стичаха

по нашите лица

сломени от мъка и тъга.

"Винаги ще бъдеш с нас!"

Ний ще те носим в сърцата си 

чак до сетния ни час.

Ще носим спомена за теб-

за усмивката, смеха ти,

но друга като тебе няма 

и празнотата е голяма.

Ти си нашата сестричка, нашата душичка.

ПламенНа бе нашата Пламена,

но сега тя с криле е окрилена и бди над нас.

П.П: С много много много любов посвещавам тези редове на нашата мила приятелка, сестричка - Пламена Кръстева.

Обичаме те Плам (не го забравяй)!!!!!

Четенето и читателя в XXIв. – 2011г

Няма по-хубаво от това да вземея една книга и да потънеш в съдържанието намиращо се под кориците и. Четенето започва още в ранна детска възраст, за да съм по-точна от 1-ви клас. В началото ние сричаме, затрудняваме се, но с течение на времето ние се усъвършенстваме. Влизаме по-дълбоко в света на текста. Като малки любимите ни четива да били детски приказки, които са далеч от действителността. Четейки си ние се потапяме във вълшебното, сливаме се с персонажите за които четем.

Четенето в наше време в XXI век все повече и повече се превръща в мит. Всяка година все повече и повече хора спират да четат книги, намирайки си други занимания, като да стоят пред компютъра. Библиотеките стоят празни, библиотекарите стават все по-напрегнати, все по-болни от факта, че четенето не е вече на такава почит както преди.

Някой ще каже аз чета много често. Ако си мислите, че да прочетеш някоя статия в някой жълт вестник, или обявите в Ало Бургас примерно, Ви обогатява, жестоко се лъжете.

Живеем ш динамичен и развиващ се на максимални обороти свят. Всеки ден се появяват все нови и нови технологии. Живота ни е неразривно свързан с Интернет, да това е  факт. Книгите започнаха да се предлагат и в електронен вариант. Не е нужно да дадеш 20-30лв. За една стойностна книга, а просто да кликнеш 2 пъти с мишката и при това напълно безплатно ди се сдобил с нея, на своя компютър.

Чувството да хванеш книгата в ръцете си, да прелистваш страниците и е заменен с кликване на един бутон.

Четенето и читателя са взаимно свързани и не могат да съществуват едно без друго. Читателят в XXI век, не обича да чете сериозни книги – поне по мое лично наблюдение. Младото и подрастващото поколение обичат да четат фантастика от рода на Хари Потър, Здрач, Училище за вампири, Дневниците на вампира и много, много други подобни. Нашумяла е сега темата за вампирите и върколаците. На книжният пазар започват да се появяват все повече и повече новоизлюпени автори, които са или много малко познати или изобщо не сме чували за тях като имена. Творбите им обаче се радват на голям интерес. Никой не посяга да прочете Под Игото на Иван Вазов или някоя друга известна книга на нашите български автори. Младото поколение ги намират за скучни, ненужни и безинтересни.

Аз лично вляза ли в библиотека или книжарница сърцето ми се стопля. При вида на толкова книги на едно място, пълни с различни, интересни, трогващи истории, аз все едно съм в друг свят необятен, чакащ да го покоря.

Честно да си призная, до преди 3 години бях прочела съвсем малко книги. Даже можех да ги преброя на пръстите на двете си ръце. Никога няма да забравя първата книга която прочетох „Братята с лъвски сърца”. Преди 3 години живеех с едно момиче, на което книгите и бяха и все още са слабост. Максимата „С какъвто се събереш, такъв ставаш..”се оказа вярна. Възгледа ми относно книгите се промени коренно. От тогава мога да каже, че открих в себе си скритият читател. И да и аз си падам по фантастични истории, но се старая да прочитам и по някоя по-сериозна книга.

Във всеки човек, поне по мое мнение се крие читател, независимо колко дълбоко е скрит. Да в XXI  век и четенето и читателите ни са рядкост но все пак ги има. Аз мечтая за деня в който вместо да прекарваме по 4-5 часа пред компютъра и във Фейсбук, ще взимаме по една книга и ще се потапяме в нейното вълшебство.

За мен няма по-голямо удоволствие от това да държа мечтана книга в ръцете, да усетя аромата, носещ се от страниците и.

Мога ли да променя морала на своето време?

Темата за морала ни вълнува от дълбока древност.

Моето поколение живее в един голям свят на бързи и големи промени. През последните години все повече се говори за тероризъм, за масови безредици, за противопоставяне на етносите. Съвременният морал трябва да зачита свободата на вероизповеданията и никой няма право да отнема човешки живот.

Може ли един човек да промени светогледа, нагласите и нравите на хората?

Според мен това е непосилно дори за Бог, а какво остава на мен като ПР специалист.

Моето поколение е поколение на мобилните комуникации, компютрите, Internet. Информацията, която разменяме е голяма. От една страна това ни обогатява, но крие и своите рискове. Всички сме чували за опасностите, които стоят от другата страна, но не познаваме истинската им същност. Има хора без морал, които злоупотребяват с невинни деца и унищожават тяхното бъдеще.

По-възрастните казват: „Младите нямат морал, пушат, пият, дрогират се. Много невъзпитана и мързелива младеж...”.

Аз мисля, че не е точно така. Всяко време си има своите норми на поведение, мода, вкусове. Недопустимо е било преди години да се ходи на училище с обеца на носа, с раздърпани дрехи, но същите тези младежи в много случаи са природозащитници, участват в благотворителни мисии, с две думи „Добри хора”.

Ние, младежите от моето поколение, трудно бихме превели старица през улицата, както нашите майки и бащи пионери. Но както всичко има и изключения. Не трябва да слагат цялото млада поколение под един общ знаменател. „Разни хора, разни идеали” беше казал един мъдър човек. Да, ние сме по-невъздържани и по-свободолюбиви, но също почитаме възрастните и близките, просто го изразяваме по по-различен начин. За моето поколение също важат правилата „Не убивай!”, „Не кради!”, „Не поробвай” и още много други, но винаги е имало хора от тъмната страна. Някои не устояват на изкушенията, охолството и презадоволеността и те ги променят към лошо.

Изглежда, че моралът се разглежда различно през различните епохи. Моралното в една държава може да не е морално в друга. Моралът е система от ценности и принципи на поведение. Той се формира у човека по време на неговото израстване и формиране като личност. Трудно бихме могли да го променим или изкореним. Това е една непосилна задача дори за най-добрият ПР специалист. Да ние можем да ги насочим, да им покажем правилният път, но кой път ще поеме обществото не можем да кажем. Това е бича на сегашното поколение, лошият морал. Но кои сме ние, че да се месим, в свят изпълнен с неправда. Хората сами избират своят път, а ние можем само да се надяваме да изберат правилният.

Какъв е имиджа на България в Европейския съюз?

България е една малка, да не кажа невзрачна държава на Балканският полуостров.

Известна ли е тя по света? Да с киселото мляко, може би или с Българската роза?!

Франция се свързва с любовта и с романтиката, Италия също. Швейцария е свързана с точността, а какъв е имиджа на България? На този въпрос се опитват да отговорят много хора но неуспешно.

България има слаб имидж или изобщо няма изграден такъв. Ако искаме да изградим облик на нашата мила страна, трябва да имаме цел, да си отговорим на въпроса за какво е България, каква е ползата от нея?

Нашата мила страна става за смях пред очите на другите страни. Постоянно се казва, че сме номер едно на Балканите – и с какво сме номер едно, може би само с връх Мусала.

Според мен имиджа на една държава е като любовта – за да те харесват, трябва ти сам да се харесваш.

България погледната през моите очи, има безличен имидж т.е. не е известна на хората по света, ако имиджа ни продължава да бъде отрицателен, много трудно би могъл да се промени в положителна насока.

ПР-ите могат  да изградят добър имидж на България, но ще успеят ли да го наложат. Тази трудна задача не трябва да се остави в ръцете на един човек. Това е работа за целият Български народ. Ако сме единни можем да постигнем чудеса. България е красива, може да предложи много както и на нас така и на хора от други държави. Притежаваме чудесна природа, но ние сами я съсипваме. Трябва да се сложи край на застрояването на плажните ни ивици. А ние имахме много красиви такива. Сега вместо като отидеш на плаж и да вървиш по пясъка, или е асфалтирано или тепърва ще го асфалтират. Изсичат се многогодишни дървета само защото пречат на някой новоизлюпен богаташ да си построи скромното 5-6 етажно хотелче. Ние сами съсипваме България. Не става въпрос само за нашето Черноморие става въпрос за цяла България. Ние забравяме, че ако няма растения (дървета) скоро време и ние няма да имаме кислород. Наблюдавало се глобално затопляне – нормално ние не градим света, а го разрушаваме с всеки изминал ден. Иначе живеем във високотехнологичен свят, да бе да ха ха.

И пак казвам България е красива стига да знаем как да я пазим, как да я развиваме, как да изградим нейният имидж. Трябва да се вземем в ръце и заедно да я изкараме от калта.

Извинявай - прости ми

Ако можех с едно

"Извинявай" или с едно "Прости ми"

да изтрия следите от неволно изречените думи, то нека ти кажа"Извинявай и Прости ми".

Ако можех да отмия всичката болка, 

която съм ти причинила, то нека ти кажа

"Извинявай и прости ми".

Ако можех да отмия срама който ти нанесох изтичайки две прости думи, то нека ти кажа "Извинявай и прости ми"

Ако можех времето да спра, да върна часовника назад и да започнем всичко от начало казвайки тези две думи...

Ако можех....

Но не мога, мога да ти кажа само ОБИЧАМ ТЕ!

Времето минава, слънцето свети все така силно и ослепително както преди.

Луната от своя страна, образува същата лунна пътека като тази която гледахме с теб  всяка вечер.

И все пак, знам че дори да кажа "Извинявай" - ТИ няма да ми простиш, няма да върнем времето и няма да е отново както преди.

Ако можехме с едно "Извинявай или прости ми", да оправим всички грешки .... но не можем...

И все пак аз нека ти кажа ИЗВИНЯВАЙ!!!!

Тогава ти ще решиш дали можеш да ми ПРОСТИШ!!!!!!!

Шоколадова терапия бори умората и подмладява кожата!!!

Жена намазана с шоколад, кафяво-златистото й тяло подканя да си отхапеш. Това не е сцена от култов филм, а салон за лечение с шоколадова терапия - изключително популярно напоследък.


Много козметични центрове у нас предлагат модерната на Запад шоколадова терапия.

Много от козметичните фирми включват в състава на своите продукти какаово масло. Хит на пазара са кремовете за лице и за тяло, както и козметичните маски. Те са със силно хидратиращ и анти-стрес ефект.

Шоколадовата процедура зарежда вялата и изтощена кожа с енергия и я подмладява.
"Сладката" терапия се прави както на лицето за блясък, така и на тялото. По този начин кожата си набавя необходимите й влага и мазнини.

Кофеинът в шоколада помага за премахване на целулита и за отслабване.
Дава и какви ли не други ползи, но кой го интересува? Има ли по-добър начин да прекараш два часа?

Можем ли да направи процедурата с блокче шоколад от сладкарницата?
Отговорът е не. Защото козметичният шоколад не съдържа захари, а натурални съставки и затова е силен антиоксидант.

Първата стъпка в процедурата е почистване с тоалетно мляко и тоник.
След него следва по-дълбоко почистване с ензимен шилинг. По този начин кожата има възможност да "попие" безценните съставки на какаовото масло и да проникне в дълбочина.

Ако се прави терапия на тялото, в шоколадовата смес се слага бадемово масло. С масаж на лицето се засилва кръвообращението и по този начин кожата абсорбира съставките на какаовото масло.

Гъстият мус се намазва гладко по цялото тяло. Той е съставен от крийо - най-финия какаов прах в света, от Еквадор, и съдържа висока концентрация от антиоксиданти, които правят всякакви чудеса с кожата.

Увива се тялото в сребърно фолио и се оставя за два часа да попие безценната храна за кожата.
Единственото разочарование е, че мусът не се яде.

Разковничето е в какаото на прах. То съдържа минерални соли, борещи целулита, витамини, които хидратират кожата, антиоксиданти за борба със застаряването и и кофеин, помагащ за сваляне на излишното тегло.

Използването на какаото идва от древността и е свързано с индианците в Америка - толтеки, инки, май. Истинската история на шоколада обаче започва с ацтеките. За тях какаовите зърна са разменна монета - с 8 зърна купували заек, с 12 - услуги на куртизанка, а със 100 - роб. С тях приготвяли напитката „шоколати". Според легендата ацтекският император Монтесума пиел по 50 чаши дневно от нея - за сила и жизненост, както и за борба с умората.

Какаото съдържа най-голямото количество магнезий от всяко друго вещество и има изключителна роля за нормалното развитие на клетъчните функции.
Калцият пък, фундаментален за костите и мускулните тъкани, е особено изобилен в шоколада - повече, отколкото в киселото мляко. Наличието на фосфор го прави силен конкурент на рибата, а ниското съдържание на натрий помага в борбата със задържане на вода в тялото.

Масажът с шоколад дарява кожата и душата с тонус. Доказано е, че какаото подобрява производството на ендорфини - естествените хормони на щастието, които подобряват действието на серотонина, отговарящ за доброто ни настроение.

Изкуството в Б-я

Всеки век носи своето послание. Всяко поколение има своите проблеми за решаване и своите уроци за научаване. Театърът е интелигентно пътуване през годините, в което можеш да почерпиш от мъдростта на вековете, да научиш пропуснатите уроци. Той е и за онези , които искат да се научат да се изразяват по-добре чрез художественото слово или да се отърсят от стеснителността си пред аудитория. 

Изкуството в България не е добре развито, но се предоставя възможност на младото поколение, да се обогатява и да се развива, да покажат своята индивидуалност. Да изразят себе си. Театърът пресъздава отдавна забравени пиеси. Хората от които се занимават с него са млади, амбициозни, готови да се изявяват . Изкуството в най-общ смисъл представлява ползване на впечатления, знания и умения за творческа изява, да представи на света себе си видян и дори изкривен от своя собствен ъгъл. Всеки творец може да се предстви като калеидоскоп. Колкото повече се върти калейдоскопа, толкова по-разноцветен става. Така е и при хората на изкуството. Колкото по-надълбоко навлизат в изкуството толкова по разноцветни стават, щлифоват се като диамант, а колкото по-добре е щлифован диаманта толкова по-ценен става той. Именно това се опитваме да постигнем с театралното ателие. Искаме да създаваме, нови и ценни за света личности, йодирани с времето и опита който са натрупали.
Изкуството е магия! Чрез него откриваш в себе си талант, за който не си и подозирал.Да правиш изкуство означава да твориш, да създаваш... Изкуството се крие дълбоко у всеки един от нас.Просто е необходимо да му проправиш път към своите ръце и да го превърнеш в нещо прекрасно, нещо идеално, да му вдъхнеш живот и да се почувстваш удовлетворен от него.
Магията е сила.Изкуството е магия.Силата е магия. Всеки един от нас я притежава, просто трябва да достигне до нея. Дълбоко скрита в нас, тя чака да я използваме.Овладеем ли я и ще усетим магията.Тя представлява един лъч светлина.Премахвайки сянката от себе си, той ни озарява!
Навлезем ли в изкуството, ние откриваме толкова много от чудесата му, невиждани и нечувани.