Значима случка от моят живот!

Всичко започна преди 5 години. Още помня съдбоносният ден 23.09.2006г. Тогава се запознах с най-добрият ми приятел. Точно на 14-тият му рожден ден. Стоях си в къщи през компютъра и изведнъж някои ми позвъня по скайп. Вдигнах и от другата страна се чу мъжки глас. „Чуваш ли ме?” – бяха първите му думи. Беше някъде около 8:00 вечерта. Говорихме си някъде до около 3:00 през нощна.

Да говориш с него беше лесно, харесваше ми. Всяка вечер стоях с часове пред компютъра и говорех с него. Той се казва Владислав, тогава беше на 14 години, от град Каварна. Макар и по скайп поддържахме връзка всяка вечер, чувахме се редовно по телефона. Така продължихме около 4-5 месеца. С всеки изминал ден ставахме все по-близки. След нова година 2007г. вече той замина на гости в Шумен при свои роднини. Какво съвпадение родният град на майка ми е именно Шумен. Понеже не бяхме ходили от много време, се възползвах и убедих родителите ми да заминем. Бях решила, че е време да се срещнем с В. (Нека не цитираме имена )

И така се озовах в Шумен. Бяхме се разбрали да се видим на центъра на града пред кино Херсон.

Татко ме закара до там и ме остави. Пред киното стоеше едно нисичко, слабо момче. Личеше му, че се притеснява много, но въпреки всичко той беше моя В. Не можахме да прекараме много време заедно. Имахме около 30 минути. В началото и двамата се притеснявахме но ни беше приятно въпреки всичко.

Когато се прибрахме по родните си градове, продължихме да се чуваме. Поддържахме си връзка. За него беше някак лесно да се разкрие напълно пред мен, може би защото бях страничен човек. Споделяше ми всичко, аз на него също. Така изкарахме година две. Пишехме си почти всеки ден, да не говорим за безкрайните ни телефонни разговори. 

Един ден обаче, не знам дали си бяхме до скучали или по друга причина, спряхме да си звъним, спряхме да се търсим. Липсвахме си взаимно, но нито един от двамата не предприемаше инициативата да се обади или да пише на другия. В това положение измина още една година.

Една вечер той не издържа и ми написа SMS. Този SMS сякаш отприщи забравените и притъпени чувства на приятелство между нас.

Най-големият и не забравим жест който някога – някой е правил за мен, е когато Владислав дойде специално заради мен за рожденият ми ден тази година.

Сега той е на 19г. , студент  в София. Бях му подхвърлила да дойде някой ден до Бургас. Това щеше да е втората ни среща на живо. Той реши да ме изненада и дойде. Бяхме заедно 3 дни, 3 дни през които опознавах този човек наново. Едно е да го гледаш на камерата в скайп, да разглеждаш снимките му във Фейсбук, но съвсем друго е  да го видиш пред себе си от плът и кръв. Чувството което изпитах тогава е неописуемо.

Качвайки се на автобуса, когато трябваше да си тръгва, все едно частичка от мен си замина. „ Не искам да чакаме още 3-4 години да се видим пак” бяха последните ми думи които му казах преди да замине.

Той само ме погледна и се усмихна. Понеже го познавам до болка, знам че зад тази усмивка се крие следното „Ще се видим по-скоро от колкото предполагаш!”.

Да моя най-добър приятел е странен, даже бих казала много странен, но аз си го приемам и обичам такъв какъвто е. Знам, че дори да му се обадя по сред нощ и го попитам или го помоля за съвет или нещо друго той ще е насреща. Знам, че винаги ще ми помогне.

Виждам, че двамата с него сме съвсем различни, той се стреми към едно – аз към друго. Но също така виждам, колко сме еднакви, как и двамата не можем един без друг.

Това все пак доказва максимата, че „противоположностите се привличат”. Ние се сблъскваме като 2 свободни електрона, караме се редовно и то по няколко пъти на ден, но въпреки всичко това пак си оставаме най-добрите приятели.

Някой ще каже: - “ Какво е това приятелство, та Вие сте се виждали два пъти?!”. Да така е но за едно истинско приятелство няма пречки. Именно едно такова приятелство ще остане завинаги.

И аз никога няма да забравя съдбоносната дата 23.09.2006г.. Запознанството ми с най-добрият ми приятел.