Светът на текста от гледна точка на читателя

Когато попитали един немски литературовед какъв е смисълът на текста като литературна категория, той недвусмислено заявил: “Ами няма смисъл ! Текстът е просто една самозадоволяваща се игра на въображението и творческите способности на автора и читателя“ .

Тази концепция за същността на текста, намерила своите привърженици и опоненти в цялостния развой на литературната традиция, би могла да полсужи като подходяща изходна позиция за анализиране на паралела текст - читател и кой всъщност моделира света на самия текст - авторът или читателят... Кой достига до по-дълбоки истини за света на другия... Дали тези два свята са две паралелно съществуващи категории или просто и светът на текста, и този на читателя поемат в себе си толкова един от друг, колкото им е нужно, за да утвърдят собствената си идентичност спрямо историческия контекст, в които са поставени...
Връзката между текста и читателя е обект на анализите на различни направления в развитието на литературата. Всички те се опитват да изведат универсалните истини за характера на тези взаимоотношения, позовавайки се, разбира се, на социалния, политически и духовен дискурс на своето време. Само че такава универсална истина просто не съществува, защото субективният свят на текста е неразривно свързан с обективния, в който той възниква.
Всяка епоха сама задава текста. Сама чертае границите на този свят, вплита в него адекватните емоции, езикови фундаменти и препратки към определена ситуация, конкретно събитие или просто задава смисловия ориентир на произведението. Устоите, на които този свят на текста се гради, е посланието от минали текстове, предишен литературен или просто комуникативен опит. Той, от своя страна, се сближава с опита на настоящето, застъпено в читателя и по този начин самия текст поглъща в себе си самия реципиент на текста. Да, читателя присъства в света на текста, но текстът продължава да съществува и да се развива като автономна структура. За мнозина, линиите, маркиращи света на текстовото произведение, независимо устно или писмено е то, не преминават отвъд тази затворена статична езикова система. Т.е., според някои теоретици, текстът се гради единствено на езика - език, който не те отвежда към идеи или предмети, а просто към други думи.
Всичко това илюстира първия аспект, от който разглеждаме връзката текст - читател, а именно - насочеността на текста към читателя. Т.е., когато самият текст моделира читателя.
В този случай, текстът се нуждае от реципиента, но само дотолкова, че да се разгърне в пълнота и продължи своето развитие като езикова структура. Според тази гледна точка обаче читателят си остава “пасивен“ свидетел на едно завършено текстово явление. Той не може да го променя, няма право да размества фабула, персонажна система или да задава нова цел. Макар и да го възприема в различна епоха, чисто формално, като езиков продукт, трудно може да го изкара от собствения му контекст. Подобно твърдение обаче, че текстът е само една знакова система, не може да бъде разглеждана така едностранно. Защото светът на текста е възникнал, тъй като е имало такава потребност. Тази потребност, независимо дали е просто самоцелно занимание или социално и духовно мотивирана, е възникнала, провокирана от нещо. А това, което я е продуцирало, т.е. развитието на самия език, е следствие на потребността на самия човек. Именно поради това, не можем да подминем и другия аспект на взаимоотношенията между текста и самия му носител, а именно как светът на читателя определя света на текста.
Всеки един човек, при общуването си с даден текст, без значение дали комуникира с него устно или писмено, изхожда за него спрямо собствената си индивидуалност. Всеки навлиза през различна врата в света на текста, собствните му емоционални и психически нагласи го карат да съпреживява този текст по различен начин, а изходът, през който излиза никога не е един и същ. Собствените ти сетива оформят чуждия свят на текста в съзнанието ти, и дистанцирайки се от самия себе си, едва ли би успял да възприемеш езиковия продукт. Просто не можеш да диалогизираш с едно произведение, абстрахирайки се от всичко, което твоето време, задават като ситуации, емоции, норми.
Върху всеки един текст, независимо дали говорим зе ежедневно общуване или контакт с вид текст, човек проектира собствените си страхове, желания, психически състояния. Именно индивидуалното възприятие е това, което довършва текста и вплита необходимите емоционални нюанси за доизграждане на неговия свят. Реципиента става съавтор, пренасяйки една обективна за него емоция върху личния си свят. Именно така двата свята успяват да докоснат смисъла извън тях, защото текстът, подобно на самия човек, не може никога да стигне до същността си сам, а комуникацията се явявя една от основните необходимости. Комуникация, както между самите хора, така и между самите текстове, и не на последно място, комуникацията, която анализирахме – текст - реципиент.
Потапяики се в атмосферата на един текст, било то читател или като участник, улавящ или не духа на неговия свят, изхождайки от самия себе си, ти определяш как ще се отрази едно външно явление в погледа ти и как ще го трансформираш. Да се мисли дали ще има допирни точки с нечие друго възприятие на същия текст и дали това обединява или разделя, е безмислено.
Има толкова различни светове на текстове, колкото различни хора и подходи съществуват. Всеки текст може да има безброй тълкувания, всеки един текстови свят може да се съгражда и разрушава от най-различни социални, лични, исторически и въобще всякави фактори.
В заключение, анализирайки и двете позиции спрямо текста, лесно бихме констатирали, че просто не можеш да обходиш света на текста от начало до край никога, защото тези граници за него не съществуват. Това би означавало да изчерпим смислите на един текст, а това е неввъзможно. Читателят никога не може да застане извън текста, а напротив, той просто е една от частичките на пъзела, наречен текст, без които той никога не и би могъл да бъде завършен нито мисловно, нито емоционално.