Chamber of secrets

Моето убежище…моите покои….това е мястото където водя важни и не толкова важни разговори и размисли сама със себе си. В нея аз съм в свои води, там аз диктувам правилата, в нея са се случили много важни и значими за мен моменти.

Моята идентичност се забелязва още от мига в който прекрачиш прага на стаята ми.

Тя е средно голяма, светла и приветлива. Има южно изложение. Стените и са бели, избрала съм този цвят защото той ме успокоява, бялото е символ на чистотата на мъдростта, на откровението. Ако стените ми можеха да говорят….колко неща биха казали. Те са свидетели на много сълзи и усмивки. Леглото ми е просторно, може би защото обичам свободата. Завивките ми винаги са винаги шарени и  в светли тонове (жълто, зелено)  защото обичам тези цветове.

Любимият ми предмет в стаята е огромната ми възглавница която ми е подарък от баща ми. Лягайки си на нея се чувствам като на облак, всяка вечер тя ми помага да се пренеса в света на сънищата, тя ми е утеха в трудните моменти.

Мебелите ми са в бледо зелен цвят, а дръжките на шкафчетата ми са във формата на различни морски обитатели (рибки, мидички, рачета, морски звезди, водна костенурка и др.)

Обичам морските животни, може това да се дължи на зодията ми. Харесвам морето и колко необятно е то. Обичам да рисувам и из стаята ми съм залепила различни плакати и мои рисунки. Рисувам предимно вечер, затова си имам специален кът където мога да се наслаждавам на хобито си. Книгите са другата ми слабост и на тях имам отделени няколко рафта. Обичам да чета, когато го правя чувствам, че принадлежа не на този свят, а се пренасям в света на моите герои и ставам едно с тях.

На бюрото ми кротко лежи компютъра ми, до него имам поредица от снимки на мен и моето семейство. На снимките всички сме усмихнати и лъчезарни, искам винаги да ни помня такива.

Плюшените ми играчки са другото нещо което ще забележите в стаята ми, те са страшно много, различни по големина и цветове, но и сред тях си имам любимец- моята костенурка Франклин. Гушкайки го се чувствам като малко дете.

Пердетата в стаята ми се бели и на тях са кацнали няколко декоративни пеперуди, символ на свободата на щастие и благополучие.

Обичам да стоя в моята стая. Вярвам, че ще се хареса и на Вас.

Това е моята стая, моето убежище, моите покои.

"He was standing at the end of a long, dimly lit chamber. Towering stone pillars entwined with more serpents, rose to a ceiling lost in darkness, casting long, black shadows through the odd, greenish gloom that filled the place"

—Description of the chamber

Светът на текста от гледна точка на читателя

Когато попитали един немски литературовед какъв е смисълът на текста като литературна категория, той недвусмислено заявил: “Ами няма смисъл ! Текстът е просто една самозадоволяваща се игра на въображението и творческите способности на автора и читателя“ .

Тази концепция за същността на текста, намерила своите привърженици и опоненти в цялостния развой на литературната традиция, би могла да полсужи като подходяща изходна позиция за анализиране на паралела текст - читател и кой всъщност моделира света на самия текст - авторът или читателят... Кой достига до по-дълбоки истини за света на другия... Дали тези два свята са две паралелно съществуващи категории или просто и светът на текста, и този на читателя поемат в себе си толкова един от друг, колкото им е нужно, за да утвърдят собствената си идентичност спрямо историческия контекст, в които са поставени...
Връзката между текста и читателя е обект на анализите на различни направления в развитието на литературата. Всички те се опитват да изведат универсалните истини за характера на тези взаимоотношения, позовавайки се, разбира се, на социалния, политически и духовен дискурс на своето време. Само че такава универсална истина просто не съществува, защото субективният свят на текста е неразривно свързан с обективния, в който той възниква.
Всяка епоха сама задава текста. Сама чертае границите на този свят, вплита в него адекватните емоции, езикови фундаменти и препратки към определена ситуация, конкретно събитие или просто задава смисловия ориентир на произведението. Устоите, на които този свят на текста се гради, е посланието от минали текстове, предишен литературен или просто комуникативен опит. Той, от своя страна, се сближава с опита на настоящето, застъпено в читателя и по този начин самия текст поглъща в себе си самия реципиент на текста. Да, читателя присъства в света на текста, но текстът продължава да съществува и да се развива като автономна структура. За мнозина, линиите, маркиращи света на текстовото произведение, независимо устно или писмено е то, не преминават отвъд тази затворена статична езикова система. Т.е., според някои теоретици, текстът се гради единствено на езика - език, който не те отвежда към идеи или предмети, а просто към други думи.
Всичко това илюстира първия аспект, от който разглеждаме връзката текст - читател, а именно - насочеността на текста към читателя. Т.е., когато самият текст моделира читателя.
В този случай, текстът се нуждае от реципиента, но само дотолкова, че да се разгърне в пълнота и продължи своето развитие като езикова структура. Според тази гледна точка обаче читателят си остава “пасивен“ свидетел на едно завършено текстово явление. Той не може да го променя, няма право да размества фабула, персонажна система или да задава нова цел. Макар и да го възприема в различна епоха, чисто формално, като езиков продукт, трудно може да го изкара от собствения му контекст. Подобно твърдение обаче, че текстът е само една знакова система, не може да бъде разглеждана така едностранно. Защото светът на текста е възникнал, тъй като е имало такава потребност. Тази потребност, независимо дали е просто самоцелно занимание или социално и духовно мотивирана, е възникнала, провокирана от нещо. А това, което я е продуцирало, т.е. развитието на самия език, е следствие на потребността на самия човек. Именно поради това, не можем да подминем и другия аспект на взаимоотношенията между текста и самия му носител, а именно как светът на читателя определя света на текста.
Всеки един човек, при общуването си с даден текст, без значение дали комуникира с него устно или писмено, изхожда за него спрямо собствената си индивидуалност. Всеки навлиза през различна врата в света на текста, собствните му емоционални и психически нагласи го карат да съпреживява този текст по различен начин, а изходът, през който излиза никога не е един и същ. Собствените ти сетива оформят чуждия свят на текста в съзнанието ти, и дистанцирайки се от самия себе си, едва ли би успял да възприемеш езиковия продукт. Просто не можеш да диалогизираш с едно произведение, абстрахирайки се от всичко, което твоето време, задават като ситуации, емоции, норми.
Върху всеки един текст, независимо дали говорим зе ежедневно общуване или контакт с вид текст, човек проектира собствените си страхове, желания, психически състояния. Именно индивидуалното възприятие е това, което довършва текста и вплита необходимите емоционални нюанси за доизграждане на неговия свят. Реципиента става съавтор, пренасяйки една обективна за него емоция върху личния си свят. Именно така двата свята успяват да докоснат смисъла извън тях, защото текстът, подобно на самия човек, не може никога да стигне до същността си сам, а комуникацията се явявя една от основните необходимости. Комуникация, както между самите хора, така и между самите текстове, и не на последно място, комуникацията, която анализирахме – текст - реципиент.
Потапяики се в атмосферата на един текст, било то читател или като участник, улавящ или не духа на неговия свят, изхождайки от самия себе си, ти определяш как ще се отрази едно външно явление в погледа ти и как ще го трансформираш. Да се мисли дали ще има допирни точки с нечие друго възприятие на същия текст и дали това обединява или разделя, е безмислено.
Има толкова различни светове на текстове, колкото различни хора и подходи съществуват. Всеки текст може да има безброй тълкувания, всеки един текстови свят може да се съгражда и разрушава от най-различни социални, лични, исторически и въобще всякави фактори.
В заключение, анализирайки и двете позиции спрямо текста, лесно бихме констатирали, че просто не можеш да обходиш света на текста от начало до край никога, защото тези граници за него не съществуват. Това би означавало да изчерпим смислите на един текст, а това е неввъзможно. Читателят никога не може да застане извън текста, а напротив, той просто е една от частичките на пъзела, наречен текст, без които той никога не и би могъл да бъде завършен нито мисловно, нито емоционално.

Значима случка от моят живот!

Всичко започна преди 5 години. Още помня съдбоносният ден 23.09.2006г. Тогава се запознах с най-добрият ми приятел. Точно на 14-тият му рожден ден. Стоях си в къщи през компютъра и изведнъж някои ми позвъня по скайп. Вдигнах и от другата страна се чу мъжки глас. „Чуваш ли ме?” – бяха първите му думи. Беше някъде около 8:00 вечерта. Говорихме си някъде до около 3:00 през нощна.

Да говориш с него беше лесно, харесваше ми. Всяка вечер стоях с часове пред компютъра и говорех с него. Той се казва Владислав, тогава беше на 14 години, от град Каварна. Макар и по скайп поддържахме връзка всяка вечер, чувахме се редовно по телефона. Така продължихме около 4-5 месеца. С всеки изминал ден ставахме все по-близки. След нова година 2007г. вече той замина на гости в Шумен при свои роднини. Какво съвпадение родният град на майка ми е именно Шумен. Понеже не бяхме ходили от много време, се възползвах и убедих родителите ми да заминем. Бях решила, че е време да се срещнем с В. (Нека не цитираме имена )

И така се озовах в Шумен. Бяхме се разбрали да се видим на центъра на града пред кино Херсон.

Татко ме закара до там и ме остави. Пред киното стоеше едно нисичко, слабо момче. Личеше му, че се притеснява много, но въпреки всичко той беше моя В. Не можахме да прекараме много време заедно. Имахме около 30 минути. В началото и двамата се притеснявахме но ни беше приятно въпреки всичко.

Когато се прибрахме по родните си градове, продължихме да се чуваме. Поддържахме си връзка. За него беше някак лесно да се разкрие напълно пред мен, може би защото бях страничен човек. Споделяше ми всичко, аз на него също. Така изкарахме година две. Пишехме си почти всеки ден, да не говорим за безкрайните ни телефонни разговори. 

Един ден обаче, не знам дали си бяхме до скучали или по друга причина, спряхме да си звъним, спряхме да се търсим. Липсвахме си взаимно, но нито един от двамата не предприемаше инициативата да се обади или да пише на другия. В това положение измина още една година.

Една вечер той не издържа и ми написа SMS. Този SMS сякаш отприщи забравените и притъпени чувства на приятелство между нас.

Най-големият и не забравим жест който някога – някой е правил за мен, е когато Владислав дойде специално заради мен за рожденият ми ден тази година.

Сега той е на 19г. , студент  в София. Бях му подхвърлила да дойде някой ден до Бургас. Това щеше да е втората ни среща на живо. Той реши да ме изненада и дойде. Бяхме заедно 3 дни, 3 дни през които опознавах този човек наново. Едно е да го гледаш на камерата в скайп, да разглеждаш снимките му във Фейсбук, но съвсем друго е  да го видиш пред себе си от плът и кръв. Чувството което изпитах тогава е неописуемо.

Качвайки се на автобуса, когато трябваше да си тръгва, все едно частичка от мен си замина. „ Не искам да чакаме още 3-4 години да се видим пак” бяха последните ми думи които му казах преди да замине.

Той само ме погледна и се усмихна. Понеже го познавам до болка, знам че зад тази усмивка се крие следното „Ще се видим по-скоро от колкото предполагаш!”.

Да моя най-добър приятел е странен, даже бих казала много странен, но аз си го приемам и обичам такъв какъвто е. Знам, че дори да му се обадя по сред нощ и го попитам или го помоля за съвет или нещо друго той ще е насреща. Знам, че винаги ще ми помогне.

Виждам, че двамата с него сме съвсем различни, той се стреми към едно – аз към друго. Но също така виждам, колко сме еднакви, как и двамата не можем един без друг.

Това все пак доказва максимата, че „противоположностите се привличат”. Ние се сблъскваме като 2 свободни електрона, караме се редовно и то по няколко пъти на ден, но въпреки всичко това пак си оставаме най-добрите приятели.

Някой ще каже: - “ Какво е това приятелство, та Вие сте се виждали два пъти?!”. Да така е но за едно истинско приятелство няма пречки. Именно едно такова приятелство ще остане завинаги.

И аз никога няма да забравя съдбоносната дата 23.09.2006г.. Запознанството ми с най-добрият ми приятел.

Описание на любим човеk

Един от моите любими хора е най-добрата ми приятелка. Казва се Петя Дешкова и е на 20 години. Приятелите и казват на галено Пе.

 Тя е слаба и средна на ръст, с тъмна кестенява коса, много бледа кожа, изпъкнали скули, малки устни и много много големи мигли подчертаващи пъстрите и очи. Очите и променят цвета си в зависимост от настроението и облеклото и. Облича се спортно елегантно. Зодия везни е и характера и напълно съвпада със зодията и. Винаги е раздвоена и не може да вземе лесно решение. Вземе ли лесно решение, точно след 10 минути съжалява, че го е направила. Понякога се чудя на себе си как я понасям такава раздвоена. Но въпреки всичко, тя е най-добрата ми приятелка и си я възприемам такава каквато е със всичките и странности.

Петя е много добросърдечен човек, много хармонична и сдържана. Общува лесно с хората, умее да ги изслушва и да им дава съвети. Никога не критикува хората, уважава тяхното мнение и се съобразява с него. Другото нещо което не харесвам в нея е, че се опитва да се налага понякога. Прави го несъзнателно но понякога просто не се усеща. Хареса ли и нещо и на другите трябва да им харесва.

Друг неин недостатък е, че не е достатъчно упорита, много лесно се предава и то без никаква борба, а все пак живота е борба за оцеляване. Много бързо и лесно се влюбва още едно от слабите и качества и винаги остава разочарована. Много емоционална. Страхува се от всякакви животни и конкретно ненавижда кучетата.

Харесва ми в нея, че е трезвомислеща. Умна е и изключително забавна. Когато си с нея не може да ти е скучно. Държи много на външният си вид.

Както външно така и по характер тя прилича и на двамата си родители. Уравновесена е за което и завиждам. Държи много на близките и на приятелите си. Готова е да им помогне винаги, може би и това, че е една от причините да сме толкова близки. В Приморско живеем една над друга, в Бургас живеем заедно.

Не мисля, че бих могла да живея без нея.

Това е моята Пе , моята най-добра приятелка.

Виждам те - See you

Когато затворя очи,

аз виждам, че до мен си ти.

Когато протегна ръце,

аз сякаш галя твойто лице.

Когато вятъра гали косата ми

все едно ти си до мен и ме докосваш,

галиш ме и заспивам,

заспивам в твойте прегръдки,

спокойно склонила глава на твоето рамо.

Да знаеш само колко ми липсваш,

как копнея до мен да си ти.

Не ме карай заради теб да полудявам,

ела и ме целуни,

накарай ме да забравя

всяка лоша дума която изрекъл си.

Говори каквото искаш, аз ще те обичам.

Не се крии и не се преструвай – ела.

Ти си частица от мен,

 както аз от теб,

заедно сме по-силни

и по-добри.

Остани до мен и ми позволи...

.... да те обичам.

Когато затворя очи,

аз виждам, че до мен си ТИ.

Изкуството...

Всеки век носи своето послание. Всяко поколение има своите проблеми за решаване и своите уроци за научаване.  Театърът е интелигентно пътуване през годините, в което можеш да почерпиш от мъдростта на вековете, да научиш пропуснатите уроци. Театралното ателие е и за онези, които искат да се научат да се изразяват по-добре чрез художественото слово или да се отърсят от стеснителността си пред аудитория.

 Изкуството в България не е добре развито, но пък предоставя възможност на младото поколение да се обогатява и да се развива, да покажат своята индивидуалност. Да изразят себе си. Театралното ателие пресъздава отдавна забравени пиеси. Хората от това ателие са млади, амбициозни, готови да се изявяват. Изкуството в най-общ смисъл представлява ползване на впечатления, знания и умения за творческа изява, да представи на света себе си, видян и дори изкривен от своя собствен ъгъл. Всеки творец може да се представи като калейдоскоп. Колкото повече се върти калейдоскопа, толкова по-разноцветен става. Така е и при хората на изкуството. Колкото по-надълбоко навлизат в изкуството, толкова по-разноцветни стават, шлифоват се като диамант, а колкото по-добре е шлифован диамантът, толкова по-ценен става той. Именно това се опитваме да постигнем с театралното ателие. Искаме да създаваме  нови и ценни за света личности, йодирани с времето и опита, който са натрупали.

Изкуството е магия! Чрез него откриваш в себе си талант, за който не си и подозирал. Да правиш изкуство означава да твориш, да създаваш... Изкуството се крие дълбоко у всеки един от нас. Просто е необходимо да му проправиш път към своите ръце и да го превърнеш в нещо прекрасно, нещо идеално, да му вдъхнеш живот и да се почувстваш удовлетворен от него.

Магията е сила. Изкуството е магия. Силата е магия. Всеки един от нас я притежава, просто трябва да достигне до нея. Дълбоко скрита в нас, тя чака да я използваме. Овладеем ли я и ще усетим магията. Тя представлява един лъч светлина. Премахвайки сянката от себе си, той ни озарява!

Навлезем ли в изкуството, ние откриваме толкова много от чудесата му, невиждани и нечувани.