Няма HAPPY FAMILY

Всеки има индивидуален праг на щастие и нещастие.Щастието обаче е емоция ,която е доста идентична при повечето хора.Да вземем за пример едно средностатистическо българско семейство.Двама родители,две деца.Добри приходи,като цяло една добра перспектива за развитие.Щастието и удовлетворението са налице.Да налице са също и дребните,ежедневни битови перипетии,както се изразяват хората”белите кахъри”.Но целостта на това семейство е съхранена.Топлотата и нежността между неговите членове е съзидателна,съзидава  щастие и любов.

Вървейки по тази улица,по улицата на щастливото семейство,по улицата където се помещава топлото огнище ,ще стигнем до един мост.Това е моста на така наречената от определен социум  деградация.Дали в действителност е деградация или обстоятелство неподвластно на човек,вие читателите ще прецените това индивидуално.Всеки ще парафразира нещата по своят уникален  и миродавен за него самият начин.Минавайки от другата страна там ще сезираме различни негативни чувства и твърде много емоционална отрова.Едно семейство.Уж като всички останали.Уви вглеждайки се по детайлно и обстойно ще видим  например един родител със разрушително поведение.Размяна на остри реплики.Дегенерати даващи „перфектния”пример на своите деца.Ето тук е момента да направим паралелът между щастието и нещастието.Щастливите семейства са еднакви ,те са като къщите в един добър квартал .Подредени  с двор отпред и с градина.Идентични и красиви…..А от другата страна…В онзи бедния квартал с  разрушените къщи всяка носеща различни белези.Всяка със своята различна съдба.Щастието е щастие винаги едно и също.Нещастието е различно и се изстрадва по различен начин.Когато биваш съборен на земята ,

болката те провокира винаги по различен начин.

Един се озлобява,друг се изправя бързо,бързо зареден със сила.Трети остават да лежат примирени ,може би завинаги...Нещастието  строи различни улици и мостове в нас.По някой от тях преминаваме ,колкото да изпушиш една цигара,а по други ,колкото трае един живот.

За и против чалгата- Чалгата като национална характеристика

Чалгата, наричана още поп фолк или етно поп, е музикален стил, придобил популярност в България в началото на 90-те години на 20 век и съчетаващ български, арабски, турски, гръцки и ромски мелодии, както и мотиви от фламенко. Думата чалга произлиза от турската дума çalgı- свирня, музика. Етимологическото значение на думата „чалга“ отправя към популярната развлекателна музика от времето на Османската империя и Българското Възраждане, изпълнявана от етнически или смесени инструментални състави, наричани „чалгии“. Този процес е резултат на градския начин на живот- смяна на патриархалния обществен модел с новата градска култура. Тези малки градски оркестри добиват широка популярност с участията си в разнородни тържества -от сватби до събори. Репертоарът им е подчертано еклектичен -балканска фолклорна музика, градски песни, популярни европейски миниатюри (мазурки,полки, валсове и др.). Основният момент в тези изпълнения е импровизацията.
Този стил музика със специфично звучене и още по-специфични текстове става част от модерното ни общество, и още по-жалко е, че става двигател на ценностната система на поне едно поколение. Във времена на икономическа и ценностна криза, както и липса на политическа стабилност, нуждата на българите от национална идентичност е по-силна от всякога. Вместо обаче да бъде формиран върху основите на изконни духовни ценности  и толерантност, фокусът на тази идентичност продължава да бъде изместван върху псевдо ценностни, създавани и налагани от псевдо творци. Липсата на реално работеща българска интелигенция се компенсира от “творчеството” на чалга изпълнители и гологлави шоумени, а нуждата от национални герои бива замествана от политици със съмнителен интелект и още по-съмнителен морал. Колкото и парадоксално да звучи, попфолк музиката действително е музиката, която се доближава максимално до бита на съвременният българин. Днешното повърхностно отношение на българите към битието сякаш е излязло от попфолк песен. Мизерията, несигурността в утрешния ден и спадналото самочувствие на българина като потребител  карат голяма част от сънародниците ни да търсят утеха в чалга музиката. Слушането на чалга е един от най-елементарните начини за намиране на отдушник от натрупаният емоционален заряд на феновете, които – също като идолите си - мечтаят не за книги и образование, например, а за лъскави коли, силиконови жени и лесни пари. 
За мен чалгата е перверзия за окото, перверзия за слуха, перверзия за ума, перверзия за сърцето и перверзия за духа. Чалгата е едно комплексно явление, простиращо се през сечението на остатъчното общество, кулминиращо в прояви свързани с престъпност, феодализъм, музикален, езиков, нравствен, чувствен и дори психологически атавизъм, регресия на социокултурната проява, въплъщаваща пълно обръщане на ценности - какво е добро, какво е зло, кои са моделите на успех в едно общество. Чалгата като морал, чалгата като език, чалгата като мода, чалгата като музика, чалгата като култура, чалгата като светоглед, чалгата като етика, чалгата като психология, чалгата като философия, чалгата като символика е един комплексен феномен с множество метастази из разядената тъкан на една проекто-нация в едно застинало в покой общество.
Нейната форма на държавно управление е феодализмът. Нейният морал е моралът на търговеца на души. Нейният език е грубият език, неформалният, неучтивият, невъзпитаният. Нейната мода е нахалната, плътската, натрапващата се, нехармоничната, кичозната. Нейната музика е неестетичната, принизената, неориентирана към ума, а към половите органи. Нейната култура е културата на плътта и размяната на плът. Нейният светоглед е материлистично – анималистичен, на две нива преди еволюцията на разума – секс, насилие и липса на хигиена. Чалгата като етика е отрицание на грижата за слабия, отрицание на смисъла от кооперацията и отрицание от доброволните действия. Тя е непризнаване на несексуалната част от отношенията между хората, свеждаща се до възпроизводството.
Философията на чалгата е минимализмът. На това са подчинени моралът и езикът и, светогледът, етиката, психологията, културата. Чалгата е първична, проста, редуцирана, нейният език е сведен до крайно беден речник, нейната етика е „бий или спи, продавай или купувай“, Нейната мода е минималистична, така както е и нейната хигиена. 
Чалгата е онова, малкото, но не онова, което не достига, а онова, което е твърде малко. Достъпа до пошлостта на чалгата е практически неограничен. Българина се сблъсква ежедневно с нея по претъпканите автобуси и таксита. Фолк “дивите” са неизменна част от страниците както на  жълтите, така и на сериозните медии. Техните лица надничат от билбордове и екрани, приканвайки народа да опита поредната алкохолна напитка или продукт за отслабване. По някаква необяснима причина, те се изявяват и като капацитети в най-различни области на битието, давайки мнения и съвети по въпроси от най-разнороден характер. Най-страшното в тази ситуация обаче е достъпа на децата до кича на чалгата. Вместо с ликове на народни будители и исторически личности, тетрадките на учениците са украсени с оскъдно облечени фолк изпълнителки. В момент, когато българското образование е обхванато от тотална криза, възпитателните функции на училището са заменени от уроците на улицата. Ученическите купони минават рядко без чалга музика, а тийнейджърите са  най-честите посетели на попфолк концертите. Голяма част от учениците мечтаят да се превърнат в поредната звезда на Пайнер, а абитуриентските балове са не само визуален, но и музикален празник на чалгата. Ролевите модели на подрастващото поколение са все по-рядко учени и общественици; вместо това, децата намират модел за подражание в лесната слава на чалга певците. 
През последните години, чалга явлението успя да излезе от  тесните музикални рамки и да се наложи като субкултура в съвременното общество. Понятия като “чалга визия”, “чалга поведение” и “чалга език” се превръщат в често срещани термини при обяснения на чалга явлението.

What make me proud with my society today?

What does it really mean? If you check the dictionary you will find that to be proud means to feel satisfied over something you or someone in your family did. Should we be proud with the society we live in? Should we be proud that we are Bulgarians?

This is a very common question, which rarely receives an answer. I am not proud, I am not proud that we live in a society filled with corruption and absent justice system. I am not proud that we live in such a world overcrowded with villains untouched by the low just because they have friends in the right places, or just because they have a fortune, which gets them immunity.

I am not proud that Bulgaria can not be integrated in Europe and that there are always different lows for Bulgaria. We have a lot to show and to give to the world, we have the right for the world to know something about us and we have the right to be equal with other countries. We have earned the right to be an independent country by many wars and rebellions. We have had a lot of downfalls; however we have also had a lot of hegemonies. But isn’t this life: a never-ending fight.

I am proud of the Bulgarians that have pruned themselves to the world. The people that have shown that can do things even better. Jordan Jovtchev is the most famous Bulgarian gymnast. In his career he has won four Olympic medals: one-silver and three-bronze. Twice is a double World Champion for rings of land and the World Championships in Ghent and Anaheim in 2001 and 2003, and double World champion in Debrecen in 2002. Ekaterina Dafovska is the greatest Bulgarian biathlonist. She has a gold medal from the Olympic Games in Nagano, Japan a gold medal from the European championship, and two Bronze medals from the World Championship.

 I am proud that I am a human and with my humanity, I am proud that I know what I want for my life and that I am fighting for it. However can every person be proud of themselves? Some people are proud of their external beauty like long legs or big muscles. Others are proud with their intellect and there is a third group of people which are proud of their origin. When I think about what I should be proud of, I remember all the people that have made me who I am and that have made me proud of the things I do!

Какво ще правя ако имам още един ден живот?

Какво ще правя, ако имам още един ден живот? Отговорра на този въпрос е много прост и елементарен - Ще живея! Един живот не е достатъчен! Света в който живеем в който сме създадени, ни предоставя толкова много възможност, толкова много пътища по които можем да поемем. Някой ще си каже "За какво съм създаден, за какво живея?!" Всеки един от нас носи своето послание, по един или друг начин ще остави своя отпечатък в/у света. Вместо да си кажем, не искам да живея, живота ми е безмислен ние трябва "На инат!", да се вземем в ръце, да се изправим колкото и потъпкани и смечкани да се чувстваме и да продължим.

Дори една секунда е достатъчно време, за да направим някого щастлив, дори и с една усмивка... А какво да кажем за цял ден? Но ако знаем, че е последен?

„Живей като за последно!"; „Взимай от живота с пълни шепи!"; „Живей днес, защото утре може да няма!" и т.н. Има толкова много съвети за важността на сегашния момент. Но ние си живеем... както обикновено. Днес е почти като вчера... И като онзи ден... Отлагаме толкова неща, едва ли не с надеждата, че те ще се случат сами и не предприемаме нищо, мислейки си, че пред нас имаме безкрайно много време. Пропускаме възможности за нещо ново - било то работа или забавление; оставяме любовта да си отиде или да отмине, просто ей така... Бъдещето е пред нас!

   И се замислих: Какво ще направя, ако зная, че ми остава един ден живот? Спомних си, преди време, с приятели сме се питали такива неща. А отговорите бяха или поне ни се струваха невероятни. През този, оставащ ден, искахме да: скачаме с бънджи (повечето имахме страх от високо); да караме сърф на австралийския бряг; или, в краен случай, водни ски някъде по Черноморието; да се качим на самолет - по възможност изтребител; да се запознаем с някоя холивудска звезда; ако може, в този един ден, да ни дойде прозрение и да направим някое велико откритие...

Живота е постоянна борба, изпълнена с възход и падения и да, понякога паденията са повече от възходите но именно това ни прави по-силни. Всеки има за какво да живее, всеки има за какво да се бори. Ако все пак някой от вас не е на моето мнение - огледаите се. Света е необятен, ако не обичаш да пътуваш, намери си хоби, рисувай, пей, танцувай, възможностите ни не са ограничени.

Живей, не потъвай, не се отдавай на отчаянието, да криза е нещата са малко по-трудни, но все пак трябва да дерзаем. Направи си списък с нещата които искаш да постигнеш, местата които искаш да посетиш и се бори за тях. Един живот не е достатъчен за да усетим  да докоснем и да грабнем от всичките красоти на света. Аз избрах да живея - а ти?

Chamber of secrets

Моето убежище…моите покои….това е мястото където водя важни и не толкова важни разговори и размисли сама със себе си. В нея аз съм в свои води, там аз диктувам правилата, в нея са се случили много важни и значими за мен моменти.

Моята идентичност се забелязва още от мига в който прекрачиш прага на стаята ми.

Тя е средно голяма, светла и приветлива. Има южно изложение. Стените и са бели, избрала съм този цвят защото той ме успокоява, бялото е символ на чистотата на мъдростта, на откровението. Ако стените ми можеха да говорят….колко неща биха казали. Те са свидетели на много сълзи и усмивки. Леглото ми е просторно, може би защото обичам свободата. Завивките ми винаги са винаги шарени и  в светли тонове (жълто, зелено)  защото обичам тези цветове.

Любимият ми предмет в стаята е огромната ми възглавница която ми е подарък от баща ми. Лягайки си на нея се чувствам като на облак, всяка вечер тя ми помага да се пренеса в света на сънищата, тя ми е утеха в трудните моменти.

Мебелите ми са в бледо зелен цвят, а дръжките на шкафчетата ми са във формата на различни морски обитатели (рибки, мидички, рачета, морски звезди, водна костенурка и др.)

Обичам морските животни, може това да се дължи на зодията ми. Харесвам морето и колко необятно е то. Обичам да рисувам и из стаята ми съм залепила различни плакати и мои рисунки. Рисувам предимно вечер, затова си имам специален кът където мога да се наслаждавам на хобито си. Книгите са другата ми слабост и на тях имам отделени няколко рафта. Обичам да чета, когато го правя чувствам, че принадлежа не на този свят, а се пренасям в света на моите герои и ставам едно с тях.

На бюрото ми кротко лежи компютъра ми, до него имам поредица от снимки на мен и моето семейство. На снимките всички сме усмихнати и лъчезарни, искам винаги да ни помня такива.

Плюшените ми играчки са другото нещо което ще забележите в стаята ми, те са страшно много, различни по големина и цветове, но и сред тях си имам любимец- моята костенурка Франклин. Гушкайки го се чувствам като малко дете.

Пердетата в стаята ми се бели и на тях са кацнали няколко декоративни пеперуди, символ на свободата на щастие и благополучие.

Обичам да стоя в моята стая. Вярвам, че ще се хареса и на Вас.

Това е моята стая, моето убежище, моите покои.

"He was standing at the end of a long, dimly lit chamber. Towering stone pillars entwined with more serpents, rose to a ceiling lost in darkness, casting long, black shadows through the odd, greenish gloom that filled the place"

—Description of the chamber

Светът на текста от гледна точка на читателя

Когато попитали един немски литературовед какъв е смисълът на текста като литературна категория, той недвусмислено заявил: “Ами няма смисъл ! Текстът е просто една самозадоволяваща се игра на въображението и творческите способности на автора и читателя“ .

Тази концепция за същността на текста, намерила своите привърженици и опоненти в цялостния развой на литературната традиция, би могла да полсужи като подходяща изходна позиция за анализиране на паралела текст - читател и кой всъщност моделира света на самия текст - авторът или читателят... Кой достига до по-дълбоки истини за света на другия... Дали тези два свята са две паралелно съществуващи категории или просто и светът на текста, и този на читателя поемат в себе си толкова един от друг, колкото им е нужно, за да утвърдят собствената си идентичност спрямо историческия контекст, в които са поставени...
Връзката между текста и читателя е обект на анализите на различни направления в развитието на литературата. Всички те се опитват да изведат универсалните истини за характера на тези взаимоотношения, позовавайки се, разбира се, на социалния, политически и духовен дискурс на своето време. Само че такава универсална истина просто не съществува, защото субективният свят на текста е неразривно свързан с обективния, в който той възниква.
Всяка епоха сама задава текста. Сама чертае границите на този свят, вплита в него адекватните емоции, езикови фундаменти и препратки към определена ситуация, конкретно събитие или просто задава смисловия ориентир на произведението. Устоите, на които този свят на текста се гради, е посланието от минали текстове, предишен литературен или просто комуникативен опит. Той, от своя страна, се сближава с опита на настоящето, застъпено в читателя и по този начин самия текст поглъща в себе си самия реципиент на текста. Да, читателя присъства в света на текста, но текстът продължава да съществува и да се развива като автономна структура. За мнозина, линиите, маркиращи света на текстовото произведение, независимо устно или писмено е то, не преминават отвъд тази затворена статична езикова система. Т.е., според някои теоретици, текстът се гради единствено на езика - език, който не те отвежда към идеи или предмети, а просто към други думи.
Всичко това илюстира първия аспект, от който разглеждаме връзката текст - читател, а именно - насочеността на текста към читателя. Т.е., когато самият текст моделира читателя.
В този случай, текстът се нуждае от реципиента, но само дотолкова, че да се разгърне в пълнота и продължи своето развитие като езикова структура. Според тази гледна точка обаче читателят си остава “пасивен“ свидетел на едно завършено текстово явление. Той не може да го променя, няма право да размества фабула, персонажна система или да задава нова цел. Макар и да го възприема в различна епоха, чисто формално, като езиков продукт, трудно може да го изкара от собствения му контекст. Подобно твърдение обаче, че текстът е само една знакова система, не може да бъде разглеждана така едностранно. Защото светът на текста е възникнал, тъй като е имало такава потребност. Тази потребност, независимо дали е просто самоцелно занимание или социално и духовно мотивирана, е възникнала, провокирана от нещо. А това, което я е продуцирало, т.е. развитието на самия език, е следствие на потребността на самия човек. Именно поради това, не можем да подминем и другия аспект на взаимоотношенията между текста и самия му носител, а именно как светът на читателя определя света на текста.
Всеки един човек, при общуването си с даден текст, без значение дали комуникира с него устно или писмено, изхожда за него спрямо собствената си индивидуалност. Всеки навлиза през различна врата в света на текста, собствните му емоционални и психически нагласи го карат да съпреживява този текст по различен начин, а изходът, през който излиза никога не е един и същ. Собствените ти сетива оформят чуждия свят на текста в съзнанието ти, и дистанцирайки се от самия себе си, едва ли би успял да възприемеш езиковия продукт. Просто не можеш да диалогизираш с едно произведение, абстрахирайки се от всичко, което твоето време, задават като ситуации, емоции, норми.
Върху всеки един текст, независимо дали говорим зе ежедневно общуване или контакт с вид текст, човек проектира собствените си страхове, желания, психически състояния. Именно индивидуалното възприятие е това, което довършва текста и вплита необходимите емоционални нюанси за доизграждане на неговия свят. Реципиента става съавтор, пренасяйки една обективна за него емоция върху личния си свят. Именно така двата свята успяват да докоснат смисъла извън тях, защото текстът, подобно на самия човек, не може никога да стигне до същността си сам, а комуникацията се явявя една от основните необходимости. Комуникация, както между самите хора, така и между самите текстове, и не на последно място, комуникацията, която анализирахме – текст - реципиент.
Потапяики се в атмосферата на един текст, било то читател или като участник, улавящ или не духа на неговия свят, изхождайки от самия себе си, ти определяш как ще се отрази едно външно явление в погледа ти и как ще го трансформираш. Да се мисли дали ще има допирни точки с нечие друго възприятие на същия текст и дали това обединява или разделя, е безмислено.
Има толкова различни светове на текстове, колкото различни хора и подходи съществуват. Всеки текст може да има безброй тълкувания, всеки един текстови свят може да се съгражда и разрушава от най-различни социални, лични, исторически и въобще всякави фактори.
В заключение, анализирайки и двете позиции спрямо текста, лесно бихме констатирали, че просто не можеш да обходиш света на текста от начало до край никога, защото тези граници за него не съществуват. Това би означавало да изчерпим смислите на един текст, а това е неввъзможно. Читателят никога не може да застане извън текста, а напротив, той просто е една от частичките на пъзела, наречен текст, без които той никога не и би могъл да бъде завършен нито мисловно, нито емоционално.

Значима случка от моят живот!

Всичко започна преди 5 години. Още помня съдбоносният ден 23.09.2006г. Тогава се запознах с най-добрият ми приятел. Точно на 14-тият му рожден ден. Стоях си в къщи през компютъра и изведнъж някои ми позвъня по скайп. Вдигнах и от другата страна се чу мъжки глас. „Чуваш ли ме?” – бяха първите му думи. Беше някъде около 8:00 вечерта. Говорихме си някъде до около 3:00 през нощна.

Да говориш с него беше лесно, харесваше ми. Всяка вечер стоях с часове пред компютъра и говорех с него. Той се казва Владислав, тогава беше на 14 години, от град Каварна. Макар и по скайп поддържахме връзка всяка вечер, чувахме се редовно по телефона. Така продължихме около 4-5 месеца. С всеки изминал ден ставахме все по-близки. След нова година 2007г. вече той замина на гости в Шумен при свои роднини. Какво съвпадение родният град на майка ми е именно Шумен. Понеже не бяхме ходили от много време, се възползвах и убедих родителите ми да заминем. Бях решила, че е време да се срещнем с В. (Нека не цитираме имена )

И така се озовах в Шумен. Бяхме се разбрали да се видим на центъра на града пред кино Херсон.

Татко ме закара до там и ме остави. Пред киното стоеше едно нисичко, слабо момче. Личеше му, че се притеснява много, но въпреки всичко той беше моя В. Не можахме да прекараме много време заедно. Имахме около 30 минути. В началото и двамата се притеснявахме но ни беше приятно въпреки всичко.

Когато се прибрахме по родните си градове, продължихме да се чуваме. Поддържахме си връзка. За него беше някак лесно да се разкрие напълно пред мен, може би защото бях страничен човек. Споделяше ми всичко, аз на него също. Така изкарахме година две. Пишехме си почти всеки ден, да не говорим за безкрайните ни телефонни разговори. 

Един ден обаче, не знам дали си бяхме до скучали или по друга причина, спряхме да си звъним, спряхме да се търсим. Липсвахме си взаимно, но нито един от двамата не предприемаше инициативата да се обади или да пише на другия. В това положение измина още една година.

Една вечер той не издържа и ми написа SMS. Този SMS сякаш отприщи забравените и притъпени чувства на приятелство между нас.

Най-големият и не забравим жест който някога – някой е правил за мен, е когато Владислав дойде специално заради мен за рожденият ми ден тази година.

Сега той е на 19г. , студент  в София. Бях му подхвърлила да дойде някой ден до Бургас. Това щеше да е втората ни среща на живо. Той реши да ме изненада и дойде. Бяхме заедно 3 дни, 3 дни през които опознавах този човек наново. Едно е да го гледаш на камерата в скайп, да разглеждаш снимките му във Фейсбук, но съвсем друго е  да го видиш пред себе си от плът и кръв. Чувството което изпитах тогава е неописуемо.

Качвайки се на автобуса, когато трябваше да си тръгва, все едно частичка от мен си замина. „ Не искам да чакаме още 3-4 години да се видим пак” бяха последните ми думи които му казах преди да замине.

Той само ме погледна и се усмихна. Понеже го познавам до болка, знам че зад тази усмивка се крие следното „Ще се видим по-скоро от колкото предполагаш!”.

Да моя най-добър приятел е странен, даже бих казала много странен, но аз си го приемам и обичам такъв какъвто е. Знам, че дори да му се обадя по сред нощ и го попитам или го помоля за съвет или нещо друго той ще е насреща. Знам, че винаги ще ми помогне.

Виждам, че двамата с него сме съвсем различни, той се стреми към едно – аз към друго. Но също така виждам, колко сме еднакви, как и двамата не можем един без друг.

Това все пак доказва максимата, че „противоположностите се привличат”. Ние се сблъскваме като 2 свободни електрона, караме се редовно и то по няколко пъти на ден, но въпреки всичко това пак си оставаме най-добрите приятели.

Някой ще каже: - “ Какво е това приятелство, та Вие сте се виждали два пъти?!”. Да така е но за едно истинско приятелство няма пречки. Именно едно такова приятелство ще остане завинаги.

И аз никога няма да забравя съдбоносната дата 23.09.2006г.. Запознанството ми с най-добрият ми приятел.