В живота на всеки идва момент в който си задаваме въпроса - "Аз имам ли приятели или всички са просто познати"?Казваш си " Да аз имам приятели" те ме подкрепят в трудни моменти , колкото и клиширано да звучи, с мен са в добро и зло. Но така ли е наистина или всичко това е параван зад който застават всички. Най-глупавото е, че ти разчиташ на "приятелите", а те в даден момент забравят, че те има. Забравят, че някой има нужда от тях. Започват да ти званят веднъж седмично с някакъв глупав въпрос от рода "Какво да облека, тази вечер ще излизам?", но няма да се сетят да кажат "Искаш ли да дойдеш с нас?" Дори не осъзнават как влияе това на другия.
Опиташ ли се да говориш за това с чеовека с "приятеля" той просто ти казва "Не че не се сещам за теб просто......". Просто какво дойде лятото и айде забравяме, че зимата е по-дълга от слънчевите месеци. Когато дойде зимата и всички заминат нанякъде, тогава се сещат за теб, започват да званят, да те тарсят.
Едва ли не омръзна ми с теб, скучно ми е имам нужда от разнообразие. Но ние не конкретизирам някого затова ще използвам думата "потърпевшите". стоим и чакаме да им дойде кефа, някой да ти се обади, да се сети, че преди време сте били заедно по цял ден, смели сте се заедно, дори това че стоите и гледате някой глупав филм заедно ви е радвало.
За мен това не е редно, но още по-гадното е, че го допускаме.
Странното е че, винаги можеш да званнеш по телефона да питаш другия как е, какво прави и много други глупави неща но.... нали и малките жестове са важни.
Хубавото в случая е, че разбираш кой държи на теб, на кой можеш да се опреш, на чие рамо можеш да поплачеш когато имаш нужда.
И пак стигам до извода, че "Приятел не е този който ти бърше сълзите, а този който не те кара да плачеш!".
Едва когато загубиш някой причтел, тогава осъзнаваш какво си имал до себе си. Трябва ли да се стигне до там, че да загубиш този човек...... не не е нужно. Хора осъзнайте се ...... !
Приятелите са ценни и не бива да ги губим, от нехайство или още по-глупави причини.
